На днешната дата точно преди сто години се е родил един от най-великите режисьори в историята на киното – Елия Казан. Той е получил няколко „Оскар”-а за своите филми и още един за цялостния си принос в киноизкуството, съосновател е на прочутото „Актърс студио” в Ню Йорк, където са шлифовани актьори- диаманти като Марлон Брандо, а режисьорският му стил повлиял силно на много големи кинотворци – от Джон Касавитис до Мартин Скорсезе. Стогодишнината на създателя на шедьоври като „Трамвай желание” и „На Изток от Рая” обаче ме подтиква да се замисля за пореден път над някои трудни въпроси. Например, как укоримото от морална гледна точка поведение се отразява върху творчеството на един блестящ режисьор? И дали творецът е свободен да постъпва както намери за добре в своето гражданско битие? Правилно ли е да оценяваме творчеството на великите кинематографисти откъснато от техните биографии?
   В живота на Елия Казан, който бил син на гръцки емигранти в Америка, настъпил прелом през ужасната макартистка 1952 година, когато на едно заседание на Комитета за разследване на антиамериканските прояви прославеният режисьор назовал имената на 11 свои познати, които членували в комунистическата партия на САЩ или по някакъв начин й симпатизирали. Ако бе устоял на разпита, Казан вероятно би трябвало като много други да напусне Холивуд и да потърси реализация някъде в Европа или пък да се отдаде само на работата си в театъра. Но в решителния момент мъжеството му изневерило и той се поддал на моментна слабост, превръщайки се по този начин в най-известния информатор на скандалния Комитет за разследване на антиамериканските прояви на интелекуталците от тогавашна Америка. Тази постъпка довела и до скъсване на приятелските му отношения с прочутия драматург Артър Милър, който е сред тези, които отказали да назовават имена на хора, обвързани с комунистическата партия.
   През 1999 година, когато много леви кинематографисти протестираха срещу връчването на почетния «Оскар» на Казан, бяха изречени и написани много горчиви думи за това, че със своята недостойна постъпка великият режисьор се е саморазрушил като творец, посвещавайки по-нататъшното си творчество и живот на опитите да намери оправдание за стореното. Именно в тази връзка обикновено се тълкува и незабравимия филм „На кея” (1954), в който героят на Марлон Брандо в нарушение на принципите на докерската солидарност издава на властите  корумпираните профсъюзни босове, сред които е и собственият му брат.

Кадър от филма на Елия Казан "На кея" (1954)
 
   Но ситуацията във филма е твърде различна от онази по времето, когато на самия Казан се наложило да сътрудничи на властта. Срамните холивудски „черни списъци”, за съставянето на които имал принос и Елиа Казан, на практика довели до изхвърлянето от работа на немалко хора с леви убеждения, които си изкарвали прехраната във филмовата индустрия. Някои от тях преживели трудностите и впоследствие се върнали на работа, но много други се пропили, а имало и такива, които посегнали на живота си.

   Лично за мен Елия Казан ще си остане един от любимите ми режисьори, независимо от всичко. Дали съм прав или не – не мога да кажа. Но не мога и да си кривя душата - най-малкото защото мисля, че нямам правото да бъда съдник на никого. Впрочем вижте откъс от знаменитата сцена в таксито от филма "На кея", която е чудесна илюстрация както на великолепната режисура на Елия Казан, така и на изпълнението на Марлон Брандо и Род Стайгер, което остава и до днес пример за ненадминато актьорско майсторство.

bgchart.net/in/12695