Великите комици в киното се броят на пръсти и всеки би се сетил веднага за Чарли Чаплин, Бъстър Китън, Фернандел, Луи дьо Фюнес, Джим Кери... Сигурен съм обаче, че малцина биха си спомнили за Жак Тати, когото лично аз бих наредил в тройката на гениалните майстори на кинокомедията – редом до Чаплин и Китън. Фактът, че не е толкова популярен, ни най-малко не омаловажа ролята, която е изиграл за развитието на този най-труден от всички жанрове на киното.
И така - знаменитият френски актьор и режисьор Жак Тати е роден на 9 октомври 1907г. (според някои източници през 1908г.). Истинската му фамилия е Татишчев (неговият дядо бил руски дипломат в Париж).
Независимо, че Тати днес е смятан за безспорен класик на френската комедия, той продължава да стои някак встрани, заемайки свое специално място в историята на този твърде развит жанр във френското кино. Първоначално се занимавал с ръгби, бокс, тенис, а през 30-те години на миналия век се изявявал отначало като любител, а не след дълго и като професионален артист със смешни пантомими в различни вариететни програми. През 1932 г. се опитал да пренесе цирковите си номера в киното, но филмът му „Оскар, шампионът по тенис” останал незавършен.
Универсалният талант на Тати се проявил още с първите му опити в киното – той бил едновременно сценарист, режисьор и актьор в своите филми. В това отношение продължава традицията на Чаплин и Китън. В края на 30-те години и веднага след войната изпълнил малки роли - например, във филмите на Клод Отан-Лара „Силвия и призракът” (Sylvie Et Le Fantome, 1946) и „Дяволът в плътта” (Le Diable Au Corps, 1947, а през 1949г. режисирал първия си комедиен филм „Празничен ден” (Jour De Fete), който дотолкава озадачил разпространителите със своето новаторство, че те се решили да откупят правата за неговото разпространение едва след огромния зрителски успех, който имала една предварителна прожекция.

"Ваканцията на г-н Юло" (1953)

Но в първите редици на филмовите комици го изстрелял следващият му филм „Ваканцията на господин Юло” (les vacances de monsieur hulot, 1953) и особено „Моят чичо” ( Mon Oncle, 1958), отличен със специалната награда на кинофестивала в Кан и с „Оскар” за най-добър чуждоезичен филм. От този момент нататък името Жак  Тати станало известно по целия свят – но предимно на изкушената от модерното кино публика.
Перфекционизмът му като актьор и режисьор е причина да снима много рядко, но всеки негов филм се превръщал в културно събитие за Франция и оставял диря в историята на киното. В теорията на критиката дори бил въведен терминът „хуморът на Тати”, заради неговото своеобразие и оригиналност. Лишен от каквото и да е съчинителство, винаги потопен в реалния живот, хуморът на Тати е от една страна проникнат от лиризъм и нежна любов към живота, а от друга – съдържа ирационална дълбочина, напомняйки за черния хумор на сюрреалистите. Този хумор блестящо разкрива безпомощността на обикновения човек пред агресивното настъпление на технизирания, бездушен свят.

Жак Тати в кадър от филма "Play Time" (1967)

„Със смачкания си шлифер, възкъс панталон, килната филцова шапка с неправилен размер, и раздърпано сако, просто нищо не е на мястото си в тази фигура. Поведението му е също толкова неадекватно, както и самият външен вид, самият той е объркан, никога не знае посоката, залутан, създавайки конфузия, тотален безпорядък и замайване, където и да се появи в публичното пространство.” (Димитрина Севова)
„Винаги ми се е искало да направя геговете си правдиви”, - споделял често Тати. Особено ярки и модерни по своята форма са филмите му „Play Time” (1967) и „Трафик” (1971). Последната му кинотворба „Парад” (1974) пък e искрено и остроумно обяснение на Тати в любов към цирковото изкуство.