На 29 ноември навърши 55 години Джоел Коен – по-големият от прочутите братя Коен, които са смятани за законодатели на съвременното американско независимо кино. Обикновено при подобни братски тандеми е много трудно да се определи докъде се простира приносът на единия или на другия. Но в този смисъл с братя Коен намаме кой знае какви затруднения, защото още в самото начало на своята кариера в киното те си поделиха териеториите. Джоел Коен е режисьор и съсценарист на техните филми, а Итън, който е по-малък с три години от него – е продуцент и съсценарист. Освен че е по-голям от Итън, Джоел е и по-висок от него с 10 см, така че е лесно да ги разпознаем на многобройните им фотографии.
Джоел, който е завършил курса по кино към Нюйоркския университет, тази година отпразнува и своята „сребърна” сватба с актрисата Франсис Макдорманд. За сравнение: Итън, който е женен от 19 години за Триш Кук, изпълняваща в семейния бизнес функцията на монтажист, е завършил Принстънския университет.

За три десетилетия в киното братята Коен са покорили редица върхове, които са знакови за всеки истински кинематографист. Първият им голям успех е още дебютният им игрален филм „Проста кръв” (1984), с който дадоха мощен тласък за развитието на американското независимо кино, създавайки работа на много киноисторици и философи да се опитват да свържат разцвета на постмодернизма именно с появата на техния първи филм. Всяка следваща творба на братя Коен бе нова стъпка напред в усъвършенстването на сюжетостроенето и киноестетиката им, което бе оценено по достойнство най-напред в Европа, а не в родината им. "Златната палма”, която получиха през 1991 г. на кинофестивала в Кан за филма „Бартън Финк” даде повод да заговорят със суперлативи за тяхното творчество не само шепата интелектуалци, които винаги са били техни верни почитатели, но и кинокритиците от цял свят.
Много скоро дойде и признанието в родината им. През 1997 година филмът „Фарго” бе отличен с две награди „Оскар” – за най-добро изпълнение на женска роля в лицето на Франсис Макдормант и за най-добър оригинален сценарий. А след чудесната черна комедия „Големият Лебовски” (1998) Джоел и Итън Коен си извоюваха истински култов статут сред световните майстори на киното. През този период актьорите, свързали имената си с най-ярките им филми, започнаха да акцентират върху комерсиалния момент (любопитно е че и Джордж Клуни, Джон Тортуро, Били Боб Торнтън, Стив Бушеми впоследствие също станаха режисьори) и благодарение на филигранно разиграните сюжетни схеми, наситени с различна доза хумор, допринесоха за успеха на братя Коен не само сред онази част от масовата публика, определяща себе си като "интелектуална". Шлифоването на стила с марка „Коен” донесе богата реколта. Периодът 1992-2007 г. имаше съществено значение за промяна на предишната им репутация на авангардисти в посока към признанието им за майстори на холивудското кино. Това даде възможност на братя Коен да подпишат договори с накои от най-големите холивудски студиа и да получат възможност да направят и по-скъпи филми, което им донесе още по-голямо признание. Така например през 2008 година техният филм „Няма място за старите кучета” (No Country for Old Men) бе обсипан с дъжд от международни награди, сред които и 4 „Оскар”-а, включително и за най-добър филм и най-добра режисура. Освен това този филм се оказа най-печелившият в цялата им кариера. При бюджет от 25 млн. долара, той донесе 74,3 млн. долара само от разпространението му в САЩ , което е три пъти повече от приходите на „Фарго” – първият им филм, отличен с „Оскар”.
Любопитно е, че преди това на няколко пъти братя Коен претърпяват финансов провал. Така например чудесният им ганстерски филм „Проходът на Милър” (Miller"s Crossing) донесъл едва 5.1 млн. долара при бюджет от 14 млн., което обаче не омаловажава безспорните му естетически достойнства.
Съществуват различни подходи при оценяването на филмите на братя Коен. За интелектуалната кинокритика ненадминатият им връх е отличеният със „Златна палма” в Кан филм „Бартън Финк”, докато американската публика предпочита повече „Фарго” и особено „О, братко, къде си?” (2000). У нас братя Коен първоначално представляваха интерес само за силно изкушените от киното зрители, но след „Големият Лебовски” за техните филми научиха и по-щироки кръгове от киноаудиторията. Всеки намира своя причина, за да харесва киното с марка „Коен”. Едни го предпочитат, заради специфичния хумор, други ценят вариациите им на жанра „черен филм”, на трети им допада абсурдната атмосфера и т.н.
Но да се върнем към „Бартън Финк”, който според мен е най-добрият филм на Джоел и Итън Коен.

Джон Тортуро в  емблематичната финална сцена на "Бартън Финк"

На кинофестивала в Кан през 1991 година тази творба бе удостоена с трите главни награди – за най-добър филм, най-добър режисьор (в лицето на Джоел Коен) и най-добър актьор (Джон Тортуро), увенчавайки тригодишния период на абсолютна доминация в Кан на американското кино. Преди това там бяха отличени със „Златна палма” „Секс, лъжи и видео” на Стивън Содърбърг и „Диво сърце” на Дейвид Линч. Разбира се, малко по-късно (1994) американското независимо кино отново триумфира на този фестивал, благодарение на Куентин Тарантино и неговия култов филм „Криминале”. Днес мнозина смятат, че за победата на „Бартън Финк” през 1991 година основна заслуга е имал Роман Полански, който тогава бе председател на фестивалното жури. И до ден-днешен Ларс фон Триер не може да му прости за това, че пренебрегнал неговия шедьовър „Европа”. На подобно мнение са и други познавачи на киното, но според мен успехът на „Бартън Финк” си е напълно заслужен.
И накрая бих искал да се спра накратко върху един слабоизвестен на нашата публика филм на братя Коен – „Човекът, който не беше там” (The Man Who Wasn"t There, 2001) с Били Боб Торнтън в главната роля. Рядко съм виждал на екрана толкова изтънчен и перфектен „черен филм”. Неудачниците винаги са били в центъра на вниманието във филмите на Джоел и Итън Коен, но този път случващото се с главния им герой не предизвиква смях у публиката, а състрадание и тъга, родени от осъзнаването на абсурда на всекидневието и усещането за неизбежност на трагичния край.
След огромния успех на „Няма място за старите кучета” братя Коен направиха два филма. Единият – „Изгори след прочитане” (2008) бе разпространен и у нас, а другият – „A SeriousMan” тръгна от 2 октомври по световните екрани и вече бе номиниран за наградите „Готам” (в категориите „най-добър филм” и „най-добър актьорски ансамбъл”), които ежегодно се дават на най-стойностните независими американски филми.  

да си допопълня впечатленията за тези продуктивни братя, но времето за филми нещо не стига. Интересно би било да прочетем някой ден биографиите им.