ДРУГОТО КИНО :: ПРЕЗ 2009-та СЕ РАЗДЕЛИХМЕ С НЕМАЛКО ЕКРАННИ ЛЮБИМЦИ

В края на всяка година си спомняме не само хубавите, но и тъжните мигове, които сме преживели през нея. А през 2009-та те никак не бяха малко, защото се разделихме с не един от екранните си любимци. Почувствах се провокиран за тази публикация от напомнянето в блога one flew over the cinema за раздялата ни с Британи Мърфи, Патрик Суейзи и Дейвид Карадайн. Прииска ми се да обърна внимание и върху факта, че през годината ни напуснаха не само западни звезди, но и такива незабравими актьори като Климент Денчев, Вячеслав Тихонов и Олег Янковски.

Може би най-много ще ми липсва невероятният Олег Янковски, починал на 20 май т.г. на 65-годишна възраст. Той бе сред най-ярките имена на руското и световното кино, който ще остане в историята поне с няколко от многобройните си прекрасни роли.
Масовата публика, чиято кинокултура е формирана предимно от телевизията, вероятно ще го запомни с участието му в телевизионните хитове на Марк Захаров и с „Обикновено чудо” (1978) на първо място. Неговото превъплъщение в ролята на вълшебника от този филм е толкова превъзходно, че се откроява дори и на фона на невероятно обаятелния Александър Абдулов, напуснал също този свят в началото на 2008г.
В ролята на барон Мюнхаузен („Тот самый Мюнхаузен”, 1979)

Янковски ме порази с умението си да преминава с лекота от комедията към трагедията и от фарса – към мрачния реализъм. За съжаление, много от сериозните му роли в киното, не са така познати на зрителите, просто защото не са толкова често показвани по телевизията. Едва ли са много онези, които си спомнят младия Янковски от филма „Служили двама другари” (1968), който е сред нетипичните съветски филми за твърде митологизираната от киното гражданска война в Русия. Именно след успеха на този филм Янковски става широко известен и започва да се снима по-често.
В „Огледалото” на Тарковски изпълнява неголяма, но изключително важна роля – тази на бащата на лирическия герой от филма. 10 години по-късно Янковски отново се появява – но вече в главна роля – във филм на великия режисьор („Носталгия”).
През т.нар. години на застоя в Съветския съюз Янковски участва в два ключови филма, отразили странното съчетание между романтика и разочарование у тогавашното зряло поколение.
„Влюбен по собствено желание” (1983) е романтична комедия, в която много сполучливо са напипани и лиричните, и комичните страни на безвремието, в което е потънала Съветска Русия по това време. Историята на любовта на пропилия се спортист към простодушна библиотекарка се превръща в хит, благодарение най-вече на неотразимото обаяние на Янковски и Евгения Глушенко.

В любимия ми филм „Полети насън и наяве” (1982) към същата сплав от разочарование и романтична извисеност е добавена и солидна доза горчива ирония, прерастваща в трагизъм накрая. В този филм Янковски успява да разкрие с необикновено актьорско (и човешко!) проникновение драмата на истински интелигентния човек във времето на организирана посредственост.
Участието на Янковски във филма „Любовник” се превърна в своеобразен бенефис на големия актьор. Той пресъздаде образа на човек, който едва след внезапната смърт на жена си научава за нейната дългогодишна интимна връзка с друг мъж. Може би това не е най-ярката му роля, но заедно с режисьора Валерий Тодоровски, Янковски успява да покаже какво трябва д абъде равнището на новото руско кино.
Предпоследаната роля на този голям актьор е във филма „Стиляги”, отличен с наградата „Ника” за най-добър руски филм на 2008г.

А последното появяване на Янковски на екрана стана едва след смъртта му, когато излезе филмът на Павел Лунгин „Цар”. В него той играе ролята на митрополит Филип.
И така, нека почетем паметта на този великолепен актьор и да си спомним с добро и за останалите талантливи кинотворци, които напуснаха този свят през 2009 година.