Тази година основната интрига около наградите „Оскар” бе свързана със съперничеството между два филма, отразяващи основните тенденции на развитието на съвременното кино.
Единият бе «Аватар» на Джеймс Камерън, чертаещ перспективите на едно свръхзрелищно кино, направено с огромни средства, което се харесва на масовата аудитория, но и което изисква от нея да посещава киносалоните, снабдени със специална апаратура за 3D-прожекции. А „Войната е опиат” на Катрин Бигълоу, която е бивша съпруга на Джеймс Камерън, представлява тенденцията на авторското, независимо кино, което не желае да бъде политически коректно. Въпреки предварителните данни от букмейкърите, според които всички шансове за победа бяха на страната на «Аватар», станахме свидетели на неочакваното. «Войната е опиат” не само надделя в прекия двубой с фантастичния блокбастър, получавайки 6 статуетки (двойно повече от „Аватар”), но се наложи в главните категории – най-добър филм, най-добър режисьор, най-добър оригинален сценарий. Филмът на Камерън, който получи три статуетки — за операторска работа, сценография и визуални ефекти, отстъпи на своя конкурент даже в тези категории, в които всички го смятаха за безспорен фаворит - звук, звукови ефекти и монтаж. И още нещо – режисьорът на филма „Войната е опиат” Катрин Бигълоу спечели наградата за най-добра режисура и стана първата жена-режисьор с това отличие в цялата досегашна история на "оскар"-ите.
Тази безапелационна победа на Давид срещу Голиат не можа да бъде осуетена дори от скандалите, предизвикани в навечерието на награждаването. Така например, един от продуцентите на «Войната е опиат», бе обвинен, че се е опитал да повлияе върху мнението на членовете на Американската академия за киноизкуство. Той им изпратил писма, чрез които ги призовал да не гласуват за многомилионния мастодонт, а да дадат шанс на авторското, независимо кино. Както видяхме, неговият призив явно е допринесъл с нещо, защото макар и да бе неочаквано, но все пак трябва да признаем, че този път Холивуд каза „да!” на ангажираното, направено с малко средства кино, загърбвайки ориентирания към печалбата филм. Но ако бе победил един друг, може би истински независим филм, като „Прешъс”, тогава наистина би трябвало да признаем, че се е случило нещо революционно. Чак дотам, разбира се, не се стигна, но и това, което се случи, все пак е стъпка напред. Защото историята помни и други времена, в които индустрията за развлечения, наречена Холивуд, проявяваше конфузна липса на вкус и гражданско мислене, пренебрегвайки гениални филми и техните автори в името на конюнктурни съображения.
Обърнем ли поглед назад към предишните церемонии по връчване на наградите „Оскар”, тези съображения просто се набиват на очи.
Едва ли може да се обясни с естетични и принципни съображения упоритото прехласване на Холивуд по сълзливите теми още от "Отнесени от вихъра" (8 статуетки през 1939 г.), та чак до "Титаник" (12 статуетки през 1998-а). Несъмнено за успехите на подобни филми има значение и друго обстоятелство - и в двата случая става въпрос за кинопродукции, погълнали колосални суми, които е трябвало не само да бъдат възвърнати, но и да донесат печалба. А има ли по-голяма реклама от рекордния брой награди "Оскар"?

КОИ СА БИЛИ НАЙ-ЧЕСТО ОЩЕТЯВАНИТЕ В ПОДОБНИ СЛУЧАИ?

По правило това са независимите творци, създаващи филми извън системата на големите холивудски студиа или отстояващи упорито статута си на пълноправни автори в нейните рамки.

Орсън Уелс е сред първите жертви

на порочната холивудска практика да се толерират конформистки настроените режисьори. Създателят на "Гражданинът Кейн" (смятан от мнозина за най-великия филм на всички времена) е имал сериозни конфликти с продуцентите за правата върху окончателния монтаж на своите творби. Макар и номиниран в четирите основни категории през 1941 г., неговият шедьовър бил изместен от "Колко зелена бе моята долина", който не е от най-силните филми на Джон Форд. А намиращият се в разцвета на силите си Уелс попаднал в графата "неприспособленец", което проваля по-нататъшната му кариера в Америка. До края на дните си великият майстор така и не успява да събере нужните средства за пълноценна реализация на многобройните си идеи. Едва към края на живота му го удостояват с т.нар. почетен "Оскар" за цялостен принос в киното, което си е начин за измиване на гузните съвести.
Пилатовският трик с връчването на почетната награда чак в края на творческия път на гениалните кинотворци е приложен и спрямо Чарли Чаплин и Алфред Хичкок. Легендарният комик например докосва статуетката чак през 1971 г., след като вече е престанал да снима. Преди това не му отдават дължимото за "Великият диктатор" (1940) и "Мосю Верду" (1947), макар че били номинирани. "Модерни времена" (1936) даже не е бил предложен за награда.
Подобен е случаят и с майстора на съспенса Алфред Хичкок, когото в последно време кинокритиците от цял свят нареждат дори и пред Орсън Уелс в класацията на най-великите кинематографисти. А неговия филм "Шемет" е все по-често определян като един от най-хубавите за всички времена. Въпреки че е бил номиниран пет пъти, Хичкок така и не получава приживе признанието за най-добър режисьор.
Друг пренебрегнат майстор е Микеланджело Антониони, чиито англоезични шедьоври "Фотоувеличение" (1967) и "Професия репортер" (1975) също са пренебрегнати от Американската филмова академия. Срамът отново бе измит с дежурното за подобни случаи връчване на почетен "Оскар" за цялостно творчество през 1994 година.
Подобна схема е приложена и спрямо Федерико Фелини.

Списъкът на неоценените е голям

но най-фрапиращите случаи говорят или за некомпетентност на оценителите, или за умисъл. Не може да се обясни с липсата на късмет многократното разминаване с "Оскар"-а на творец от ранга на Стенли Кубрик например. Независимо че повечето от най-хубавите му филми били редовно номинирани в основните категории, той не получава наградата за режисура нито за "Доктор Стрейнджлав" (1964), нито за "2001: Космическа одисея" (1968), нито за "Портокал с часовников механизъм" (1972). В интерес на истината трябва да се знае, че един "Оскар" все пак е връчен на "Одисеята", но... в категорията за специални визуални ефекти. Епохалният филм на Кубрик, превърнал се през годините в еталон за философска кинофантастика, бил изместен от сладникавия мюзикъл "Оливър", отрупан с цели шест "Оскар"-а.
Затова не е чудно, че и Уелс, и Чаплин, и Кубрик забягват в Европа - далеч от задушаващата ги холивудска система на кинопроизводство.

Друг великан на американското кино, който също не е получавал "Оскар", е Джон Касавитис, който избира да остане в САЩ, за да прави цял живот своите непризнати от Холивуд шедьоври. Сравняват го с Роберто Роселини и Жан Реноар, защото неговите филми също се отличават с необикновеното съчетание на импровизация и документализъм, което е характерно и за техните творби. Първият му филм "Сенки", произведен с личните му спестявания, предизвикал през 1960 г. истински фурор сред критиците. Прочутият Йонас Мекас дори провъзгласил неговия създател за носител на първия "Оскар" на... независимото кино. Впоследствие Касавитис остава верен на принципите си и в "Лица", в "Убийството на китайския букмейкър", в "Жена под влияние", в "Премиера" и др. В тези новаторски ленти се изяви и огромният талант на неговата съпруга - актрисата Джина Роулендс, чието превъплъщение особено в "Жена под влияние" е едно от най-разтърсващите в историята на киното. Но достопочтеното жури на "Оскар"-ите си затвори очите и за безспорния талант на тази гениална актриса, поставяна от независимите критици на едно стъпало с Катрин Хепбърн и Мерил Стрийп, които за щастие не са били сред ощетените.

През 1976 г. светът на киното стана свидетел на един от най-конфузните случаи в своята история, когато носителят на "Златна палма" в Кан с "Шофьор на такси" Мартин Скорсезе дори не бе номиниран в категорията за най-добър режисьор, а наградата получи "Роки" на Силвестър Сталоун. Впрочем невероятният "малшанс" на Скорсезе продължаваше да го преследва доста дълго време. Създателят на култови творби като "Разярения бик", "Добри момчета", "Последното изкушение на Христос" и "Цветът на парите" чака доста преди да получи своя отдавна заслужен "Оскар" за режисура.
Едва ли е случайно, че тази награда никога не е получавал и Робърт Олтман, който винаги е бил сред най-принципните демитологизатори на американския начин на живот. "M.A.S.H", "Нашвил", "Три жени", "Сватба" "Играчът", "Кратки моменти" - истинско престъпление е да не се забелязват такива шедьоври на киното! И ето че и с него бе повторен ритуалът с измиването на ръцете, като му бе връчен дежурният "почетен "Оскар" малко преди да почине.
Не е отличаван с режисьорски "Оскар" и легендарният Серджо Леоне ("Имало едно време в Америка", "Имало едно време на Запад", "Имало едно време една революция").
Списъкът може да бъде продължен с Линдзи Андерсън, чийто филм "Ако" също печели "Златна палма" в Кан, но не и "Оскар". Любопитно е, че повечето от пренебрегваните велики кинематографисти са получавали подобаващо на огромния си талант признание на кинофестивалите в Кан, Венеция и Берлин. Сред най-показателните примери от последните години е "Танцьорка в мрака" на датчанина Ларс фон Трир, отличен със "Златна палма" и с Европейска филмова награда, но не и с американската статуетка. През 2003 г. академиците си затвориха очите и за следващия прекрасен филм на Фон Триер "Догвил" (отново англоезичен!).

Сметките зад бляскавото шоу

Онези, които съумеят да останат незаслепени от блясъка на церемониите по раздаването на наградите "Оскар", няма как да не забележат техния откровен меркантилизъм. Още при учредяването им преди осем десетилетия те били замислени като мащабна маркетингова акция, целяща лустросването на холивудската продукция, за да й се придаде допълнителен търговски потенциал. Защото развлекателната индустрия, която ги е произвела, винаги е държала да изстисква максималната печалба. И ако понякога все пак са поощрявани някои нестандартни творци, то съвсем не е случайно, а е продиктувано от стратегически съображения за инфилтрирането им в холивудската система и бързото им превръщане в послушни кокошки, снасящи златни яйца за големите студиа. Масовата публика, която се прехласна по отличените с "Оскар" преди години "Гладиатор" и "Трафик", едва ли знае, че и двата филма са дело на свръхталантливи творци - Ридли Скот и Стивън Содърбърг - изневерили на независимия дух, с който бяха пропити ранните им шедьоври. Именно този независим дух, присъщ най-вече на гении като Хичкок, Уелс и Кубрик, почти винаги е бил недолюбван от членовете на Американската академия за киноизкуство в нейната досегашна история. Дано случилото се на последната церемония по раздаване на наградите „Оскар” постави началото на една нова тенденция на по-голямо съобразяване със съществуването и на ДРУГОТО КИНО, което няма за цел да печели на всяка цена, а се опитва да бъде изкуство, което се занимава с тревожните проблеми на нашето съвремие.

Предлагам да видите откъс от моето предаване "Другото кино", което посветих на темата за наградите "Оскар" и пренебрегнатите гении на киното. То бе излъчено малко преди миналогодишната церемония по връчване на престижните статуетки по телевизия VTV. 


bgchart.net/in/12695 Оценете този сайт в Рейтинг класацията THERATING.NET

А хората постилат червения килим и хич не им пука :)

Поздравления за статията, интересна е!

Ала ще ти дам и една друга гледна точка за размисъл. Наградите на Академията наистина играят ролята на параван за дадени продукции, като крайната цел са приходи от билети. Не победи Avatar, защото този филм нямаше нужда - той така или иначе се гледа, хората така или иначе го гледаха. Avatar няма нужда от повече реклама и PR. Докато не така стоят нещата с The Hurt Locker, който, ако не бяха тези (и други) отличия, от финансова гледна точка може да бъде обявен за провал.

Много интересна и информативна статия, хареса ми.
Поздрави :)

за хубавите отзиви. Радвам се, че написаното от мен ви е харесало. Напълно съм съгласен, че "Аватар" събра прекалено много приходи и затова няма голяма нужда от оскари. Защото действително на тези награди се гледа като на част от PR-кампаниите на холивудските филми. Затова почти никога не се печелят от случайни заглавия, а само от такива, зад които стоят влиятелни фигури в Холивуд и въобще в кинобизнеса като цяло.

Доволен съм поради факта, че "Аватар" не триумфира... Според мен това е един най-обикновен не много интересен и повърхностен фантастичен екшън, на който по-особеното е вискокия бюджет и това, че е триизмерен. Може да ви се стори странно, но за мен "Титаник" беше филм с далеч повече достойнства - имаше хубава и добре разказана история и успя да ме хване за гърлото... Друг е въпроса, че през 97-ма той беше номиниран заедно със страхотни филми, които се превърнаха в класика като "Колкото-толкова", "Поверително от Ел Ей", "Добрият Уил Хънтинг" и "Време за мъже". /Интересно колко от тия 10 номинирани сега ще помним след 12 години.../ Докато в "Аватар" историята е доста преексплатирана и скучна... Неслучайно толкова автори се надпреварват да искат обезщетение от Камерън, че е плагиатствал от тях... Това си е моето впечатление от филма де... Един въпрос ме гложди обаче още - защо "Аватар" спечели оскар за операторско майсторство, при положение, че при него намесата на твореца като оператор е минимална или поне е дотолкова, че да подготви изображението, което ще бъде обработвано много повече в компютъра, но не е и решаваща за визията на филма като краен резултат... Може би звучи глупаво такъв въпрос, не знам...
Иначе "Войната е опиат" е един доста умело направен филм, с перфектна режисура /Катрин Битълоу е моя любимка още от "Точка на пречупване" и "Странни дни", два от любимите ми филм от детството/... Проблемът в него е, че е много равен и няма никакво развитие на идеята... Ние разбираме що за тип е персонажа на Джеръми Рение още от първия случай , останалите можеше и да не ги спестят, филма можеше да свърши и в 20-тата минута....
Иначе, без да е съвършен, личният ми фаворит тази година /от тези, които съм гледал/ беше "Високо в небето", един много спокоен, актуален и в същото време човешки филм.

в оценката за "Аватар" и особено за "Войната е опиат". Така е - този филм не е нищо кой знае какво дори за киното на военна тема. на 14-ия София Филм Фест, който върви в момента, вече гледах два по-добри военни филма - "Ливан" (отличен със "златен лъв" на кинофестивала във Венеция) и "Война за опиум". Аз също харесах "Високо в небето", но той е прекалено изтънчен, за да бъде разбран и приет от членовете на Американската академия за киноизкуство. Все още обаче не съм гледал "Прешъс" и тайничко се надявам като го видя да кажа, че това именно е бил филмът, който е трябвало да получи главния "Оскар" тази година. Това, разбира се, би било невъзможно, защото е истински независим филм, направен извън системата на Холивуд.

Поредната добра статия, г-н Кастелов :)
Според мен The Hurt Locker е добре направен филм, но се съмнявам, че заслужава сериозни награди. Оскарите не са сериозни награди, те са комерсиални награди. Посланието на The Hurt Locker е доста близко до онази история на Йовков за Сали Яшар и смисъла на съществуванието му. Яшар и ст.серж. Уилям Джеймс го намират в работата си. Холивуд обаче видя филм за одухотворяването на американския войник, доста критикуван за действията и извращенията, за които четяхме напоследък.
Поне от списъка за най-добър филм на Академията, най ми допада District 9. Там се разглеждат далеч по-сериозни проблеми (ксенофобия, расизъм, толерантност, алчност, омраза, пропаганда и т.н.) и то по доста интересен начин. В стил "Преображението" на Кафка. Поне за мен, той трябваше да е носител на Оскар.

Бях забравил за District 9, без съмнение това беше много силен филм. Гледал съм го само на компютъра и съм уверен, че на големия екран би ми харесал още повече. Но така е - оскарите са си чисто комерсиални награди и рядко ги получават най-достойните.