Вчерашният фестивален ден, поне за мен, бе уникален. Никога не ми се бе случвало да гледам 4 прекрасни игрални филма един след друг, а късно вечерта и още два много силни филма от документалния конкурс. Спомням си как на предишни фестивали се ядосвах от неравностойността на участващите в конкурсните програми заглавия. Този път обаче не е така. За най-голямо мое удивление почти няма нещо, което да не си струва. Под равнището на видяното от мен до момента бе може би само сръбският филм „Чакай ме, няма да дойда”, който гледах на 9 март. Напомням, че говоря за игралните филми от конкурсната програма, която както знаем е съставена от дебютни или втори филми на режисьори от целия свят. Според мен, организаторите на фестивала заслужават поздравления за подбора, който са направили тази година.
В предишната си публикация споделих, че три филма - "МЛАДИЯТ ДЖОН ЛЕНЪН", "СРЕЩУ ТЕЧЕНИЕТО" И "ПЪТУВАЩО КИНО" са се откроили до момента. Но след вчерашния уникален ден съм принуден да си призная, че съм сериозно затруднен да кажа кой е моят фаворит сред конкурсните филми. Няма да бъде леко и на журито, струва ми се.
Но нека да караме по реда на гледаните от мен филми през вчерашния незабравим ден.
Започнах с руския филм „ЕДНА ВОЙНА”. Пак ли за войната - ще възкликнете може би вие, но аз ще ви кажа, че това е съвсем различно кино на вече омръзналата ни тема. Няма никакви стрелби, героизъм, лоши фашисти и прочие щампи, които са ни втръснали от безбройните съветски и руски филми за войната. Вниманието е фокусирано върху тъжното всекидневие на пет жени с малки дечица, които живеят на един забутан северен остров, пазени от капитан Карп Ничипорук. Младите майки са изселени там, защото са прегрешили към родината си, раждайки деца от връзките си с германски окупатори. В навечерието на Деня на победата – 9 май 1945 г. - в лагера пристига майор Максим Прохоров от НКВД. Това поражда напрегнато очакване у всички – какво ще се случи с тези жени? Разбира се, както знаем от историята, най-вероятно ще бъдат изпратени в някой от многобройните лагери в Сибир, предназначени за милионите „врагове на родината”. Но най-големият страх на петте филмови героини произтича от вярното им предчувствие, че ще им отнемат децата. Затова и новината за победата над Германия им носи повече мъка, отколкото радост…
Филмът e заснет по истински събития от Втората световна война, които досега са били неглижирани от нейната официална история.
Режисьор на този особен военен филм е Вера Глаголева. Тя е известна театрална и филмова актриса, сценаристка и режисьорка, родена в Москва. Има над 50 роли в киното, сред които във филми като „В четвъртък и никога повече (1977), „Торпедоносци” (1983), „Да се омъжиш за капитан” (1985).
Филмът „Една война” е нейният режисьорски дебют в игралното кино.

Още по-оригинален филм за белезите от войната бе копродукцията на Хърватия, Босна, Великобритания и Сърбия, озаглавена „МАГАРЕ”. В него също не са показани пряко никакви бойни действия от бушуващата в средата на 90-те години в бивша Югославия война. Но те са оставили своя отпечатък върху съдбите на членовете на едно семейство. В навечерието на решителната военна операция „Буря”, Боро, който наближава 40-те, заминава с жена си Ясна и сина си Лука в своето родно село Дриновци в Херцеговина, където не е бил от 8 години. Той иска да види брат си, който е успял да се измъкне със семейството си от обсаденото Сараево. Боро постоянно се кара с Ясна, а с баща си Пашко не говори, защото го обвинява за смъртта на майка си. В две августовски седмици Боро ще направи опит да разреши дългогодишния конфликт с баща си и ще се научи да бъде по-добър родител и съпруг не без дискретната помощ на едно ... магаре.
Това е една семейна мелодрама, обгърната от жестоката атмосфера на военновременните Хърватия и Босна. Режисьорът Антонио Нуич е успял да покаже на фона на обезцветените образи на голия полупланински терен постепенното смекчаване на закоравелите души на своите герои. По техните издялани като от камък лица започват да капят отново засъхналите отдавна сълзи на взаимно опрощение, без което е невъзможно съвместното им същуствуване. Всеки от персонажите е представен изключително въздействащо, благодарение на чудесните превъплъщения на актьори като Небойша Глоговац, Наташа Янич, Роко Роглич, Тонко Лонза, Емир Хаджихафизбегович, Любомир Капор.
Режисьор на този разтърсващ филм за разрушителната роля на войната върху семейните отношения е босненецът Антониио Нуич, роден през 1977 г. в Сараево. Той е завършил Академията за изпълнителски изкуства в Загреб. Снимал е музикални клипове, номинирани за национални награди, работил е като режисьор на ТВ токшоу, режисирал е и дублажи на анимационни филми. За своя дебютен филм „Всичко без пари” получава наградите за режисура, сценарий и най-добър филм от кинофестивала в Пула през 2006 г. „Магаре” е вторият му филм и поне според мен се нарежда сред най-доброто, представено в конкурсната програма на 14-ия София Филм Фест.

Съвсем различен от предишните два бе испано-уругвайският филм „ЛОШ ДЕН ЗА РИБОЛОВ”, който бе представен лично от младия му режисьор Алваро Брехнер и изпълнителя на главната роля Гари Пикер, който е и негов съсценарист.
Лично за мен този филм прозвуча като откровение със своето проникновение в сложната тема за самопознанието на душата, до което достигаме само в мигове на върховни изпитания. (Вижте трейлъра тук).
Якоб ван Опен, някогашният най-силен мъж на земята, и мениджърът му Орсини, който нарича себе си „принц”, преживяват добре, като обикалят по малките южноамерикански градчета и организират показни турнири по борба. С пристигането си в Санта Мария те са посрещнати с небивал ентусиазъм – местният вестник иска да спонсорира мача, помага им да облепят града с плакати и да потърсят достоен противник. Орсини е доста находчив и знае как да оплете в мрежите си подходящия кандидат за слава, но ловът в Санта Мария може да му донесе още по-голяма риба, отколкото се е надявал.
Изпълнен с остроумен хумор, филмът „Лош ден за риболов” е създаден по мотиви от разказа на Хуан Карлос Онети. Амбициозният дебют на уругвайския режисьор Алваро Брехнер, който е заснет в традицията на "черния" филм, бе определен от филмовите критици по света като ретро вариант на „Кечистът”, съчетаващ похватите на братята Коен и на мексиканския режисьор Артуро Рипщайн.
„Лош ден за риболов” е носител на наградата „Свободен дух”, връчена на режисьора на Варшавския фестивал миналата година. Любопитно е, че ролята на бореца Якоб ван Опен изпълнява финландецът Юко Ахола, когото помним от филма на Вернер Херцог „Непобедимият” (2001).
Още в началото виждаме финала, но не и развръзката на този оригинален филм, предлагащ необичаен поглед към темата за остаряващите спортни звезди. Орсини (за тази роля актьорът Гари Пикер бе удостоен с награда на фестивала в Мар дел Плата миналата година) е импресарио, който пристига в малко латино-американско градче в компанията на германския шампион по борба Якоб ван Опен. Целта на Орсини е да навие зяпачите да се включат в дуел с шампиона и всеки смелчага, който успее да го повали за 3 минути, да му донесе по хиляда долара. Планът на двамата мъже обаче е заплашен от провал, когато местна красавица (Антонела Коста) предлага в дуела да се включи съпругът й – здравеняк, побойник с лошо пиянство.
С развитието на сюжета напрежението нараства. Режисьорът Алваро Брехнер смесва различните гледни точки, обединявайки ги майсторски. Филмът блести и с поддържащите изпълнения на Антонела Коста и Сезар Тронкосо, както и със забележителната си музика, която е записана в България.
„Лош ден за риболов” съчетава класическите форми с каубойски мотиви от уестърна, а сюжетът му е толкова заплетен, че режисьорът успява да поддържа емоцията и изненадата до края. Хуморът често отстъпва място на жестокости, но финалът е поразителен, едновременно достоверен и изпълнен с въображение. Може би някои ще останат учудени от заключителния кадър, но според мен той представлява чудесна метафора на вътрешното преобразяване на Орсини.


Режисьорът Алваро Брехнер (вдясно) и Гари Пикер бяха любезни да ми позират за една снимка след представянето на филма в Дома на киното снощи

„Лош ден за риболов” е изненадващо силен филм за дебют. Неговият създател Алваро Брехнер е роден в Монтевидео, Уругвай, на 19.04.1976 г. В началото на 90-те години започва силно да се интересува от кино. По онова време обаче в Уругвай е невъзможно да следваш нещо, свързано с киното, затова той учи медийни изследвания в Католическия университет в страната. Докато е студент, режисира документалния филм Бело и Реборати (селектиран за Международния кинофестивал в Уругвай) и пише. За прозата си получава Годишната литературна награда на Министерството на културата през 1998 г. От 2000 г. живее в Мадрид, където започва да снима документални филми за различни ТВ канали. Създава и собствена продуцентска компания за производство на документални и игрални филми. Има зад гърба си и три късометражни филма.

„САМИЯТ ТРОЦКИ” бе най-забавният филм до момента на 14-ия София Филм Фест, който по мое мнение направо очарова публиката, препълнила залата в Дома на киното снощи. Канадският режисьор Джейкъб Тиърни, който го представи лично, предлага рядко срещано кинопреживяване с преждевременно развития тийнейджър от Монрел Леон Бронщайн (феноменалния Джей Барушел в звездно изпълнение), който пламенно вярва, че в него се е преродил руският революционер Лев Троцки. Той е решен да копира всеки аспект от живота на Троцки, включително поне два пъти да бъде изпратен в изгнание и да бъде убит заради възгледите си. Но най-спешните му задачи са да открие своя Ленин и да си намери по-възрастна от него жена за съпруга, която по възможност да се казва Александра.
  „Леон вероятно е най-интригуващото създание в най-новото английско-канадско кино и представлява смесица от две части Лойд Доблър от Кажи нещо и три части от догматиците-доброволци от Земя и свобода на Кен Лоуч. Барушел, чиито предишни участия в киното включват Тропическа буря и Момиче за милиони, играе Леон с подходящa смес от истерия и младежки гняв. Една от най-привлекателните страни на филма е, че той е неподправено канадски и е зареден със специфични, закачливо смешни културни препратки като гегове за разделението на двата езика, френски и английски, в Монреал или за предците на телевизионния водещ и син на бивш канадски премиер Бен Мълруни. Самият Троцки е вдъхновено забавление, но заедно с това задава сериозни въпроси като този доколко сме отдадени на идеалите си. Във филма смехът е революционен."                          Стийв Грейвсток                                                                                                       
Филмът не само се гледа на един дъх и предизвиква взривове от смях сред публиката. Той провокира и към сериозен размисъл върху съдбата на днешното младо поколение, което всички смятат за апатично, без да подозират че дълбоко в себе си то искрено копнее да се посвети на истински каузи, които да отстоява с енергията и ентусиазма, характерни за възрастта му.
Този филм се превърна в истински празник за присътващите в залата, припомняйки ни отдавна позабравеното удоволствие от колективното съпреживяване на възторга от несъмненото майсторство на неговите създатели. Едва ли е случайно, че най-големите му международни отличия до момента са наградите на публиката от фестивалите в Токио и Халифакс (Канада) миналата година. Не знам дали ще впечатли така силно и фестивалното жури на София Филм фест, оглавявано от Пиер Анри Дьоло, но със сигурност заслужава наградата на публиката и от нашия фестивал.
Режисьорът Джейкъб Тиърни е роден в Монреал, Канада, на 26.09.1979 г. Той започва професионалната си кариера като актьор на 6-годишна възраст и има многобройни участия в киното и телевизията, сред които Джош и С.А.М (1993), Неоновата Библия (1995), Това е баща ми (1998), Прегази ме (2007) и др. Самият Троцки e вторият му игрален филм като режисьор. Той призна пред публиката в Дома на киното, че от деня, в който се родила идеята му за този филм до неговата реализация изминали цели 10 години.


Режисьорът Джейкъб Тиърни обра овациите на публиката в Дома на киното. Напълно заслужено, според мен. Не се съмнявам, че от този млад кинематографист може да се очакват още много приятни изненади в бъдеще.

Доста уморен, но и въодушевен от видяното в Дома на киното, се втурнах към Френския културен институт, където успях да гледам два чудесни филма от документалната конкурсна програма.
Номинираният за „Оскар” полско-германски филм „ЗАЕК ПО БЕРЛИНСКИ” разказва непознатата история на дивите зайци, които са населявали територията около Берлинската стена. В продължение на 28 години „мъртвата зона” била техен спокоен дом – място, обрасло с трева, но без всякакви хищници и благодарение на войниците, охраняващи стената, не са обезпокоявани и от човешкото присъствие. Зайците си живеят затворено, но щастливо. Когато популацията им започва да се разраства прекалено, войниците ги насочват по други места. Но така и не успяват да прочистят зоната изцяло и зайците продължават да я населяват. За тяхно нещастие обаче един ден стената е съборена и те трябва да напуснат удобната си екосистема. Мигрират към Западен Берлин, където се разпръскват в няколко колонии. И все още се учат как да оцеляват в Свободния свят, подобно на останалите жители на Източна Европа. Тази чудесна парабола на приличащия на резерват свят, в който живяхме по времето на социализма, впечатлява с абсолютната непреднамереност, с която е заснета. На пръв поглед изглежда като любопитен научно-популярен филм, но в същност е разтърсваща документална драма за абсурда на социалистическата реалност в бившия Източен Берлин – столицата на ГДР. Фокусирайки се изцяло върху съдбата на заешката популация в зоната около стената, създателите на филма успяват да ни провокират към размисъл върху странностите на човешката природа, чието неудържимо влечение към свободата не познава никакви граници.

И напълно подходящо като за финал на вчерашния луд ден прозвуча остроумният сръбски документален филм „ДОВИЖДАНЕ, КАК СТЕ?” (вижте трейлъра тук) Този изцяло авторски филм с режисьор, сценарист и оператор Борис Митич е събрал някои от най-оригиналните сръбски афоризми, които са истинска противоотрова на сивото ни кичозно ежедневие. Невидимият разказвач е измъченият герой на нашето време, който е готов да даде живота си за каузата, която обаче все още не е открил … Последното му желание е да избере по какъв начин да умре, затова предизвиква различни опоненти на абсурдни дуели. Сред тях са честен политик, възвърнал доброто си име на военнопрестъпник, лъжеморалист, безотговорен баща, неблагодарно дете. За да получите представа за какви остроумни обобщения става дума във филма ще цитирам само едно, което обаче е сред най-показателните: „Не е вярно, че сме си оцапали ръцете с кръв, защото кръвта ни стигна само до коленете”.
Самият автор определя жанра на своето произведение като "сатирична документална приказка". За основа на едночасовия му филм са използвани документални кадри, заснети в периода от 2003 по 2009 година. Те са съпроводени от изключително остроумен коментар зад кадър. За неговото написване Борис Митич е използвал впечатляващи със своята оригиналност цитати от внимателно проучените от него афористични сборници (около 300), които са издадени в Сърбия.
Режисьорът разговаря с нас на езика на гротеската, преобръщайки традиционни наши възприятия, в резултат на което неща и понятия, с които отдавна сме привикнали, изведнъж получават нов, парадоксален смисъл. Например в една сцена виждаме смазана върху асфалта черна котка. Задкадровият глас обяснява, че тя вероятно е загинала, само защото ден по-рано ни е срещнала...
Филмът „Довиждане, как сте?” изобилства с подобни парадоксални изводи, непонятни на пръв поглед кадри и изказвания, които обаче при по-внимателно вглеждане ни разкриват до каква степен авторската интерпретация е адекватна на кичозната реалност, която е навсякъде около нас. Те ни помагат да проясним своята гледна точка и да осъзнаем очевидния абсурд на света, в който живеем.
Според някои критици (например Валентина Борохова от Русия) по маниера на изложението си филмът на Борис Митич напомня за прозата на прочутия сръбски писател Милорад Павич и подобно на нея в него смислите се наслагват един върху друг, преплитат се помежду си, а по-късните кадри влизат в полемика с по-рано видените. В резултат на което, закърнелите ни схващания бавно, но неумолимо, се превръщат в своята противоположност. Филмът ги преобръща на 180 градуса, провокирайки ни чрез смеха към горчиви обобщения...

Източници: сайтът на 14-ия София Филм Фест, пресофисът на 14 СФФ

в моя град в кино Арена можем да се наслаждаваме предимно на филми за вампири, зомбита и от сорта. Да не говорим, че в повечето градове изобшо няма кина. Но това друга тема. Благодаря за представянето!

И аз благодаря!