Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. wonder
4. kvg55
5. varg1
6. planinitenabulgaria
7. leonleonovpom2
8. sparotok
9. mt46
10. deathmetalverses
11. getmans1
12. samvoin
13. tili
14. hadjito
2. radostinalassa
3. wonder
4. kvg55
5. varg1
6. planinitenabulgaria
7. leonleonovpom2
8. sparotok
9. mt46
10. deathmetalverses
11. getmans1
12. samvoin
13. tili
14. hadjito
Най-активни
1. sarang
2. radostinalassa
3. vesonai
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
2. radostinalassa
3. vesonai
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
Блогрол
1. IMDB
2. cinefish
3. 24kvadrata
4. http://nav.blog.bg
5. cine
6. В моята стая
7. POZOR
8. framespotting (movie blog)
9. Let's Pop Culture
10. Kиноманите
11. Сайтът на Роджър Еберт
12. cinemaxp
13. MUBI
14. One Flew Over The Cinema
15. 8 милиметра – блог за кино и литература
16. movies.bg
2. cinefish
3. 24kvadrata
4. http://nav.blog.bg
5. cine
6. В моята стая
7. POZOR
8. framespotting (movie blog)
9. Let's Pop Culture
10. Kиноманите
11. Сайтът на Роджър Еберт
12. cinemaxp
13. MUBI
14. One Flew Over The Cinema
15. 8 милиметра – блог за кино и литература
16. movies.bg
Постинг
28.05.2010 13:03 -
ВГЛЕЖДАНЕ В АНТОНИОНИ ИЛИ МИСТЕРИЯТА НА ЧОВЕШКАТА ТРАНСФОРМАЦИЯ
Автор: kastel
Категория: Изкуство
Прочетен: 3229 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 28.05.2010 13:10
Прочетен: 3229 Коментари: 1 Гласове:
2
Последна промяна: 28.05.2010 13:10
С прожекция на реставрирано копие на филма „ПРОФЕСИЯ-РЕПОРТЕР” снощи в столичния Дом на киното завърши фестивалът на Микеланджело Антониони. В неговите рамки бяха представени 12 творби на италианския майстор, чийто принос в киното е не само безспорен, но и необятен. Затова бях безкрайно изненадан да открия, че един толкова уважаван български писател-дисидент като Георги Марков е бил на друго мнение по този въпрос. Вижте какво пише той за Антониони в своите прочути „Задочни репортажи за България”:
„В действителност феноменът Антониони беше по-скоро резултат на нашия социалистически глад, отколкото на сериозни собствени качества. Години по-късно, гледайки най-добрите му филми отново, аз видях дълги, безкрайно скучни кадри, претенциозна игра на камерата, самоцелни фотографски решения, инфантилен диалог и посредствена до ушите маниерност. Това излиза, когато човек го сравнява с истински майстори, като Реноар, Бунюел или Рене Клер. Но по онова време ние можехме само да го сравняваме със „Запорожките казаци“ или филмите на Киро Илинчев. Антониоманията се разпространи доста в средите на нашите кинодейци, особено между по-бездарните, и допринесе много за фалшиви, претенциозно интелектуални български филми.“
Оставям без коментар това действително уникално със своята некомпетентност изказване, говорещо най-малкото за душевната глухота на този неправилно смятан от мен досега за един от най-интелигентните български писатели.
За разлика от него, при всяко ново вглеждане във филмите на Антониони аз откривам нови, невидяни и непочувствани преди неща. Това важи може би в най-голяма степен за "Професия-репортер", който аз поставям на едно от най-високите места в класацията на най-добрите филми на всички времена. Докосването до него винаги ми е давало усещането за нещо съвсем различно от масовото конвейерно кино – нещо, заредено с такава доза изстрадана истина и копнеж по духовното, каквато много малко филми в историята на киното са ми предлагали.
В него темата за невъзможната любов, която е толкова добре разкрита в по-ранните му шедьоври, като „Приключението”, „Нощта”, Червената пустиня”, е доразвита и философски обоснована.
Репортерът Дейвид Лок (акт. Джак Никълсън) се поддава на спонтанното си желание да избяга от опротивелия му свят на лъжа и лицемерие. Дълбоко неудовлетворен от ролята си на регистратор и дори фалшификатор на събитията, той приема с готовност първата удала му се възможност да смени своята самоличност, надявайки се това да му помогне да намери основанието за живот, което винаги е търсил.
Тук също е развит мотивът за невъзможната любов, но вече става въпрос за това, че докато е затворен в черупката на собственото его, никой не е способен да обича в онзи духовен смисъл, за който човешката душа копнее. И това поражда жестоко страдание и отчужденост, произтичаща от обособяването му, от затварянето в собственото аз, схващано като нещо, съвсем различно от другите. Любовта не може да направи щастлив такъв човек, защото е възможна (уви!) само след трансформацията на този егоистичен „аз”. Отчаянието от живота и от самия себе си е и следствие, и причина за страданията на „героя” от филма. Той е затворен в килията на своето „его” защото не обича, но същевременно именно неговата отчужденост е и причина да не може да обича. Трансформацията или освобождението му е от затвора, в коато се намира, е възможна само в смъртта (на егото!). Но не случайната и нелепа смърт, която е КРАЙ, а такава, която е предшествана от пробуждане и отваряне за света, тоест която може да се превърна в НАЧАЛО.
Покълването на семенцето на осъзнаването на истинското "АЗ", което е много по-необятно от предишното „его” започва с погнусата и преминава през опита да направиш нещо за унижените и оскърбените, за да поникне едва след смъртта, която е вече заслужено изстрадана. "Егото" е обособяването, отграничаването ни от другите, докато "АЗ-ът" е сливането ни с тях и със света. Тази трансформация се постига само в любовта, която обаче според Антониони е невъзможна, защото егото ни е винаги по-силно.
Филмът "Приключението" остави висящ един важен въпрос: Какво се е случило с Ана?” Отговорът ни дава "Професия-репортер" или "Пътникът" (The Passenger) - другото име на филма, което е може би и по-точно. Защото какво друго е душата на човека, ако не ПЪТНИК, призван да извърши трудното пътешествие от своето "его" до висшия "АЗ". Дейвид Лок е пътник към себе си, към своя "аз", който не е в егото, а в превъзмогването му, в пожертването за нещо по-голямо от него, каквото е любовта към свободата! Именно в този порив към нея, в тази безкористна любов е нашето спасение като човешки същества.
Противно на разпространените мнения, че героят от "Професия-репортер" искал да избяга от себе си, аз мисля, че е точно обратното. Според мен, този филм е посветен на едно мъчително пътуване към себе си, към висшия "аз", зародишът на който живее във всеки човек и го кара да копнее по истинската обич, която е възможна само в пълното сливане с другите.
Образът на пустинята, който е основополагащ в този филм, разкрива празнотата в душата на "героя", достигнала крайната фаза на своето опустошение, което е същевременно и добра основа за ново начало, на чисто така да се каже.
В "Професия- репортер" Антониони внушава, че любовта е немислима за непробудения човек. Тя е невъзможна докато човек е пленник на "егото". Пробуждането му за нов живот преминава през трансформацията или по-точно казано – през смъртта на това его, за да се роди за нов живот в "АЗ-а".
Във в. "Капитал" от 14 май Янко Терзиев написа по повод фестивала на Антониони, "че в киното, както и в действителността, видимостите са нетрайни и несигурни, истината е някъде отвъд тях. Знаменитият седемминутен кадър от финала на "Професия репортер" (1975) започва с лицето на Джак Никълсън в празната стая, после камерата бавно минава през решетките на прозореца, панорамира на 180 градуса по напечения от слънцето площад и после пак се връща при героя. В началото на кадъра той е жив, в края му е мъртъв. Докато се е случвала развръзката, висшата цел на разказвателното кино, сме гледали напечения от слънцето площад с някакъв старец, хвърлящо камъни дете, бездомно куче, тичаща Мария Шнайдер... Най-важното зрителят трябва сам да довърши, подсказва Антониони.
Е, добре, аз ще се опитам да направя именно това сега. Защото съм убеден, че в този прочут кадър-епизод е разкрито мистичното пробуждане за нов живот на помръкналия дух в тленната обвивка на Дейвид Лок. Може да ви прозвучи странно, но аз мисля, че това е не само една от най-оптимистичните сцени в творчеството на Антониони, но и въобще в историята на киното. Защото разкрива безсмъртието на човешкия дух и неговата способност за превъплъщение и раждане за нов живот. В тези 7 минути, заснети в един-единствен план, е разкрита цялата мистерия на смъртта-саможертва, водеща до безсмъртие. Неслучайно тя е последвана от сцена, в която ставаме свидетели на едно парадоксално, но напълно логично "разпознаване" на трупа от съпругата на журналиста Дейвид Лок и от приятелката на филантропа Дейвид Робъртсън. Първата заявява, че никога не го е познавала, а втората потвърждава, че това е именно той – Робъртсън. Актът на това припознаване на лежащия бездиханен Дейвид Лок е формално доказателство за възможната метаморфоза на човешката личност. Трансформацията е факт, гъсеницата се преобразява в пеперуда, която волно излита в пространството, необременявана повече от оковите на егото. Оказва се, че бягството от него е възможно, но единствено в смъртта и само чрез нея то може да бъде надмогнато. Защото "егото" трябва да умре, за да се роди "АЗ-ът"! Еволюцията на "живота в себе си" към "живот за другите" включва като задължително условие смъртта на "егото". И доколкото Дейвид Лок в своето битие на журналист-регистратор на събитията не е в състояние да надмогне това свое "его", именно смъртта е тази, която може да го преобрази. Но, само защото тя го застига като възмездие за това, че влизайки в кожата на Робъртсън, той дефакто се поставя в услуга на бунтовниците, тоест от свидетел, става съучастник и дори неволен двигател на събитията!
Агентурата на режима разпознава в негово лице Робъртсън и затова го убива, акуширайки по този начин на трансформацията на Лок. И цялата тази метаморфоза с героя от филма се съдържа във великолепния седемминутен кадър, за който споменава моят приятел Янко Терзиев. В него е показан последния гърч на душата на заключения в своето его Лок (името му също говори!). Той е сам зад решетките на хотелската си стая, приличаща на килия, изпитващ дълбока погнуса от непонятността на своето съществуване, неосъзнаващ че е напипал спонтанно вярната посока, която ще го превърне в Робъртсън, загивайки за бунтовническата кауза. Виждаме пространството пред хотелската стая, което е пусто. След миг ще пристигне кола с двама мъже, единият от които ще го убие и ние ще се досетим за това, след като камерата премине през решетките и се обърне на 180 градуса, за да го покаже отново – вече лежащ бездиханен върху леглото. Цялата мистерия на тази знаменита сцена е в това, че моментът на смъртта/прераждане на героя, който съвпада с момента, в който камерата преминава през решетките, подсказва за мъчителното прераждане на душата за нов живот във висшия "АЗ", тоест в безсмъртието, отредено само на загиналите в името на истинска кауза.
Не знам дали казаното дотук няма да прозвучи пресилено, но пак повтарям - всяко докосване до великите филми на Антониони ми е откривало нови и все по-дълбоки и парадоксални истини за човека и неговата участ на този свят.
Вълнообразно
Следващ постинг
Предишен постинг
За един невероятен филм на Антиниони! За перфектния Джак Никълсън и Мария Шнайдер. Благодаря за удоволствието, Кастел!
цитирай