Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.07.2012 17:33 - (1) Съвременност и "демодираните"
Автор: nbrakalova Категория: Лични дневници   
Прочетен: 3179 Коментари: 0 Гласове:
6

Последна промяна: 13.12.2012 12:08

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Покана и обещание
Лорън Уейд

 

Как бихте нарисували лицето на света? Имам предвид, ако искахте да представите състоянието на планетата чрез символа на едно човешко лице, дали то ще бъде усмихнато? Или ще изглежда обезпокоено, или уплашено, или дори гневно?

Бяхме се събрали с едни приятели в дома им в Коста Рика, когато им зададох същия въпрос.

„Ами, мисля...” – започна да изказва мнението си Франциско.

Но точно тогава нещо прекъсна думите му и ние никога не разбрахме какво е искал да каже. Домът на нашите приятели беше обикновена дървена къща, част от дълга редица подобни на нея. Къщите бяха долепени със страничните си стени една до друга. Като резултат ставащото в една от тях можеше доста добре да се чуе в съседната.

И докато обсъждахме състоянието на света, един от съседите се прибра. Той тресна вратата и се разкрещя на жена си. Очевидно беше, че е пил. Гласът му ставаше все по-силен и по-силен – той изискваше нещо. Вече не си спомням какво беше, но ставаше въпрос за нещо, което тя нямаше. И поради това, че не му го даде веднага, той реши да покаже мъжкия си авторитет, като започна да я бие.

„Ще те науча да ме уважаваш” – крещеше той.

Над ужасяващия шум от удари и писъци се чуваше гласът на дете, което се молеше: „Не, татко! Не-е-е-е! Не бий мама! Моля те, моля те!”.

Вероятно четете това в безопасна и мирна среда. Някой крещи ли ви или заплашва ли да ви удари? Вероятно не. Така че как ще нарисувате лицето на света? Ще го нарисувате ли наистина с голяма усмивка?

Използвам домашното насилие като пример как стоят нещата в днешния свят. Но мога да използвам безброй други примери. Колко хора според вас точно сега, в този момент, ровят в кофите за боклук или в сметищата с надеждата да намерят нещо за ядене? Знаете ли кой е причинителят номер едно на детската смъртност в света? Гладът. Световната здравна организация докладва, че 5 милиона деца умират всяка година от недохранване. Това означава 13 700 всеки ден. Месечната им бройка е число, по-голямо от броя на хората, които загинаха в ужасното океанско земетресение и от цунами през 2004 г.

Нека погледнем и друг пример. Колко хора, мислите, са бездомни? Не говоря за такива, които са останали без дом поради пиянство или небрежност, а само за тези, чийто живот е бил съсипан от война, от етническо насилие и пр. Висшият съвет за бежанците към ООН има под своята грижа около 20 милиона хора, които или бягат, или живеят п ри изключително несигурни условия.

И като говорим за децата, колко от тях спят всяка нощ по улиците на големите градове, като леглото им е нищо повече от студени павета? Никой не знае точната им бройка, но УНИЦЕФ смята, че са около 100 милиона! Този брой се увеличава бързо поради епидемията от СПИН. Голям процент от тях ще станат жертви на насилие, пристрастяване и болести, предавани по полов път, като много (вероятно повечето) ще станат престъпници.

Наполеон е отбелязал, че по време на война победата винаги е на страната на тези, които имат по-мощни огнестрелни оръжия. Днес вероятно не би казал това, защото терористите зависят не от мощните оръжия, но от силата на прикрити действия и измама. А сега на много места те са се обединили с наркобароните, които, изглежда, безпроблемно могат да преминават границите и много рядко попадат под ударите на закона.

За няколко години изглеждаше, че пеницилинът печели войната срещу инфекциозните болести – но това беше преди появата на СПИН. Тази болест е обхванала най-малко 45 милиона души днес. Тя засяга голяма част от населението на полупустинна Африка и бързо се разпространява навсякъде.

Нека отново да помислим: Как бихте нарисували лицето на света? И каква е стратегията, която най-често използваме, за да се изолираме от толкова много страдание? Избягваме болката, като представяме хората, страдащи от подобни проблеми, като безлична маса, а не като отделни личности. Преди няколко дни бомба избухна в Средния изток. Но аз никога не съм срещал Мустафа – един от жертвите – и не съм бил там, когато това се е случило. Не съм се опитвал да му помогна, докато, задушавайки се от прах, той се е препъвал отчаяно сред развалините на своя дом и когато е намерил тялото на сестра си, плахата и нежна Хану. Сълзите ми не са се стичали, докато Мустафа е удрял с юмруци земята и е ридал от мъка до нейното обезобразено тяло.

Лесно е да се говори за трагедиите. Те се случват, разбира се, но не моята сестра е е загинала. На всеки 15 секунди една жена е бита? Да, но аз не усещам ударите, така че просто за мен това е едно абстрактно преживяване.

Идва време обаче, и това ще стане скоро, когато тази „дистанционна стратегия” няма повече да действа. Защото бурята, която бушува на нашата планета, нараства по сила и вече започва да достига до личния свят на всяко човешко същество. Преди едно поколение само бяхме чували за хора, зависими от наркотици, но кой познаваше някого от тях лично? Сега всеки признава, че утре може и неговият син да бъде жертва, или неговата дъщеря да направи аборт. Атаката срещу кулите близнаци бе такъв пробуждащ призив, който не може да се уподоби на нищо друго в историята. Кой не разбира, че днес всеки от нас може да бъде жертва?

Сензационалистите – хора, които обикалят със съдбовна вест, написана на табло за обяви – винаги са били загрижени за състоянието на света. Сега вече са загрижени и най-трезвите, най-добре информираните личности. Преди около петдесет години философите започнаха да говорят за „екзистенциална тревога”. Тогава това беше „частна територия” на незначителне брой хора. Но днес вече не е така.

 

Усилия за намиране на решение

Деветнадесети век бе време на оптимизъм, какъвто историята не познаваше. Тогава беше разцветът на рационализма и хората бяха убедени, че светът ще става все по-добър и по-добър. Технологиите предлагаха безброй чудеса почти всеки ден. Машините вече можеха да предат, да тъкат и да шият. Нови изобретения преобразиха земеделието и промишлеността. Хората можеха бързо да пътуват по земя и море, возени от мощни парни машини. Калифорния разбра за смъртта на Ейбрахам Линкълн в същия ден, когато той беше убит, благодарение на инсталираните телеграфни линии.

Хората лесно повярваха, че с всички тези чудеса проблемите на обществото скоро ще се „изпарят”. Бедността ще изчезне, също и несправедливостта, физическите и душевните болести. Войните ще преминат в универсален мир и скоро ще видим края на неграмотността и тиранията.

Но това свърши. Златната ера на оптимизъм приключи с Първата световна война и днес тя се възприема повече от всякога като една илюзия. Науката препуска напред още по-бързо. Ръката, която създаде транзистора, ни даде и атомната бомба, а също и способността да унищожим цивилизацията чрез натискането на един бутон. По целия свят хората се питат: С толкова много информация, с такива невероятни предимства в разбирането на Вселената, как е възможно гладът, потисничеството и тиранията все още да вилнеят, необуздани, на планетата?

Проблемът е, че сме се опитали да накараме науката да свърши нещо, за което тя не е предназначена. Причината да се случват такива нещастия година след9 година е в това, че те не са проблеми на науката, или на технологиите.

Попитайте науката как да изпрати лъч от електромагнитна енергия през Космоса, за да получим снимка от повърхността на Марс или Тритон, и тя бързо ще ви даде отговора. Попитайте я как е организиран човешкият геном или какво е естеството на ендорфините и как те влияят върху клетките на мозъка ни и тя няма да се забави с отговора. Но на въпроса как да решим най-тежките проблеми на епохата ще трябва да ни каже: „Съжалявам – това не е от моята област”.

Това е така, защото най-истинските проблеми на епохата не са научни, а морални. Нека помислим за момент. Кой от големите проблеми, които разтърсват обществото днес, не е морален? Всички са.

Да вземем на пример глада. Хората в света гладуват не поради недостиг на храна, но поради твърде неравномерното й разпределение, което от друга страна е резултат от още по-неравномерното разпределение на богатствата, образованието, средствата за производство и транспорта. Потисничеството и пренебрегването на тези, които нямат нищо, от тези, които имат повече, отколкото не нуждаят – какво е това? Определено е морален проблем.

А какво да кажем за другите предизвикателства и заплахи? Терор, политическо потисничество и тирания – това определено са морални симптоми. Също и домашното насилие, и абортът, и пристрастяването, и начинът на живот, който е на правил СПИН най-голямата пандемия в историята. Ако някои от тези проблеми бяха научни или технологически, бихме ги разрешили много отдавна, защото наистина сме добри в това.

Някои хора може да считат казаното за твърде унижаващо, за да бъде прието. Те продължават да се придържат към основния принцип на рационализма – себе достатъчността. Неговото мото е: „Аз мога да го на правя!”. Моята интелигентност, силата на моя характер, моя изследователски дух, всичко мое – винаги аз и моят ум са това, което ще спаси света. Такива личности отказват да приемат, че някои проблеми нямат интелектуално решение.

Това ме води до един важен въпрос: Още колко време ще продължаваме да настояваме и да търсим помощ от неща, които не могат да ни помогнат? Докога ще продължаваме да хлопаме в паника по вратите на науката, когато тя е също толкова объркана, колкото и ние, от неспособността си да предложи някакви реалистични или ефективни отговори? Колко още доказателства трябва да ни зашлевят по лицето, преди да приемем истината по този въпрос?

 

И така, какво е решението?

Изправени пред очевидния провал на науката да извърши това, за което не е била предназначена, би ли трябвало просто да се примирим с положението? Или има под ръка решение, което вече твърде дълго пренебрегваме?

Ако някога имате шанса да посетите сградата на Върховния съд във Вашингтон, когато няма сесия, екскурзоводът ще ви въведе в залата, в която ддевет съдии изслушват представяните случаи. Не пропускайте да вдигнете очи над мястото на съдията, за да разгледате фигурите, гравирани по тавана. Сред многото изобразени личности ще видите една с царствена осанка, държаща каменни плочи в дясната си ръка. Това е Мойсей, а плочите съдържат древния морален Кодекс, познато Десетте Божи заповеди.

Отминалите поколения, проектирали и построили тази впечатляваща сграда, очевидно не са страдали толкова очебийно от същото хипертрофирало и надуто его, което, изглежда, носим ние. Те са желаели да признаят изключителната важност на този древен Закон и неговото влияние върху обществото. И очевидно не са се притеснявали от факта, че не те са го създали и че той не е продукт на тяхното време.

Вероятно не можем да намерим по-добро доказателство за духа на нашата епоха – поне в западния свят – от факта, че определени активистки групи днес изискват подобни неща да бъдат премахнати от всички обществени сгради.

И докато това става, ние чакаме, отчаяно надявайки се науката все пак по някакъв магически начин да ни изведе от тази задънена улица и да реши дилемата ни. И явно поради тази глупава егоцентричност нещата са достигнали настоящото си ниво на криза.

 

Покана и обещание

Искам да ви представя една покана, а също и едно обещание:

Каня ви да се присъедините към мен в търсене – нека заедно да открием значението на Моралния Божи закон – Десетте заповеди – за ХХІ век. За да направим това, ще трябва да слезем под повърхността и да разгледаме мощните приложения на тези древни принципи и да размислим доколко са мъдри.

Обещанието ми е, че това няма да е монолог. Това ще е дискусия и ръководство за изследване. И то по начин, който ще ви насърчи да се включите, да мислите самостоятелно и да направите собствени заключения. Защото Десетте заповеди не са просто човешки продукт, изложен някъде под стъклен похлупак. Те са извор на практическа мъдрост и предлагат реални решения в реално време на реални проблеми и ситуации, с каквито всички се срещаме ежедневно. Те са принципи с разумно приложение и са проверени от времето. Старомодният начин да кажем същото нещо е: „Дали пудингът е хубав, се разбира, когато го ядеш”...

Лорън Уейд, Десетте заповеди:

Какво, ако го направим по Божия начин?

Copyright © 2006 / Превод от английски Милен Георгиев, С., 2011


Към (2):
http://nbrakalova.blog.bg/lichni-dnevnici/2012/07/05/2-roditeli-i-deca.976018




Гласувай:
6



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: nbrakalova
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1625541
Постинги: 501
Коментари: 1643
Гласове: 5868
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031