В постинга си за Вендерс споменах, че неговото вглеждане в темата за Смъртта ми напомня за един друг филм, излязъл точно преди половин век. Това е „Черният Орфей” на френския режисьор Марсел Камю, предизвикал истински фурор навремето. Показван е дори и у нас. Филмът е отличен със „Златна палма” на кинофестивала в Кан през 1959 г., а на следващата година печели и „Оскар” в категорията „Най-добър чуждоезичен филм”.
   Днес вече не ми въздейства толкова силно, но има неща в него, които с времето не избледняват. На първо място това е, разбира се, проникновеното и нестандартно третиране на темата за Смъртта. Нейната съдбовна сянка тегне дори над жизнеутвърждаващата стихия на карнавала в Рио и от това противоречие усещането за болката от преходността на живота и любовта, което те пронизва през цялото време, става още по-силно. Но като казах, че има неща в този филм, които не могат да избледнеят с времето, имах предвид най-вече прекрасната музика, написана от Луис Бонфа и Антонио Карлуш Жобим. Без нея той нямаше да бъде същият и едва ли щяхме да си говорим сега за него. Всеки звук във филма не е случаен, всяка нота отеква дълбоко в сърцето, навявайки романтично настроение, но и смътно усещане за преходността на нещата. Без божествената роля на музиката не само този филм, но струва ми се въобще киноизкуството би обедняло емоционално дотолкова, че се съмнявам дали би спечелило и наполовина популярността, на която се радва днес.
А нашата задача като зрители се свежда до най-простото нещо – не само да гледаме, но и да слушаме внимателно, да чувстваме и ... да разбираме.
   Във видеото съм включил два фрагмента от филма "Черният Орфей" и част от концерт на Жобим в Япония през 1987 г.