ДРУГОТО КИНО :: ЗА КАТИН, НАНКИН И КИНОТО КАТО СВИДЕТЕЛСТВО НА ОБВИНЕНИЕТО СРЕЩУ ЧОВЕШКАТА ЖЕСТОКОСТ

Днес целият свят гледа към Полша, съчувствайки на трагедията, сполетяла поляците почти на същото място, където точно преди 70 години загина голяма част от цвета на тази нация. Тогава в Катинската гора бяха застреляни близо 22 500 полски военни и интелектуалци. Истината за това нечувано престъпление бе прикривана близо половин век, преди Михаил Горбачов да я признае официално. Две години по-късно неговият приемник Елцин предаде на Полша първите важни документи. Сред тях бе и подписаното от Сталин постановление на Политбюро на ЦК ВКП(б) от 5 март 1940 г., в което се разпорежда да бъдат убити полските военнопленници.

Но за мен е по-любопитна реакцията на киното към тези събития. Гледах филма „Катин” на Анджей Вайда много преди премиерата му на голям екран у нас. Направи ми силно впечатление, макар че не бих го поставил наравно с по-ранните шедьоври на този изключителен режисьор. Все пак мисля, че бе закономерно това, че той прерасна в обществен феномен, а впоследствие и в полска кандидатура за "Оскар" за най-добър чуждоезичен филм на 2007г.
"Катин" бе излъчен по БНТ едва неотдавна – на 20 март. Успяхме все пак да изпреварим макар и с малко руснаците, които се решиха да го покажат на 2 април (Разпети петък) по тв-канала “Култура”. Не се изненадах от последвалите реакции на част от руската критика, която нарече филма образец на антисъветска лъжа. Авторът на тази рецензия акцентира върху една от ключовите сцени. На един мост се срещат двете главни героини – едната заедно с момиченцето си бяга от немците, а другата (жена на полски генерал) се приближава с кола към нея и крещи ужасена: „Натам не бива – там са руснаците!!!”
Явно силно засегнат от тази антируска по същество сцена, той упреква Вайда в лъжа, защото не бил казал нищо за случилото се преди навлизането на Червената армия на полска територия. Не бил казал, че в резултат от Мюнхенското съглашение през 1938г. на Полша също се паднала част от Чехословакия - Тешинската Силезия. Не бил казал още, че през 1939г. полското правителство отказало да пусне през своята територия части на Червената армия, които в случай на необходимост можели да нанесат удар по германската армия. Не бил казал, че съюзниците и покровителите на Полша – Англия и Франция – през лятото на 1939г. прекратяват сформирането на антихитлеристката коалиция, а после предават Полша, отказвайки й защита. Не бил казал нищо и за това, че за две седмици след германското нападение полската армия е разбита напълно, полското правителство избягва в Лондон, а Полша престава да съществува като държава. И още че устремената към Изток нацистка армия щяла да окупира земите на Западна Украйна и Западна Белорусия, които били завладени преди това от Полша. Вайда бил забравил и за трагичната съдба на близо двайсетте хиляди червеноармейци, пленени по време на съветско-полската война от 1921г., в която „чакалите на Пилсудски” нападнали изнемощялата от гражданската война и международната интервенция Съветска Русия.
Наистина много сложни са историческите противоречия между Русия и Полша. И те със сигурност се усложняват още повече, когато човек се зарови назад в историята.

Но сега все пак говорим за филма на Вайда, който е художествено произведение, а не исторически трактат. И като такова то призовава към едно по-трезво тълкуване на исторически факти като клането в Катинската гора, което безспорно е сред най-срамните страници от историята на бившия Съветски съюз. Защото не може да има спор, че Червената армия тогава е извършила брутално и нагло нахлуване на полска територия, служейки си с нечувана жестокост в името на политическата целесъобразност.
Малко преди трагедията с президента Качински, руският премиер Путин посети Катин заедно със своя полски колега Доналд Туск. Там той каза, че “не зависи от нас да
променим това, което се е случило в миналото”. Каза още, че “през десетилетията на цинични лъжи имаше опити да се скрие истината за катинските убийства, но би било също така лъжа и манипулация да се стоварва вината за тези престъпления върху руския народ. История, писана с гняв и омраза, е точно толкова фалшива и изопачена, колкото историята, писана в интерес на конкретни хора или политически групи”.
Силни и справедливи думи, безспорно! Но все пак остава открит въпросът дали Русия ще признае клането в Катин за военно престъпление и ще разсекрети ли всички архивни документи, свързани с него? Това поне на този етап, докато там върви процес на задкулисно реабилитиране на Сталин, едва ли ще е възможно.
Но докато за случилото се в Катин все пак имаме някакво официално признание, за много други подобни масови престъпления продължава да се мълчи. Например за геноцида над арменците официална Турция все още отрича. А има и едно много сходно с катинското престъпление, за което пък съвременна Япония също не иска да се говори.

Аз научих за него от един превъзходен китайски игрален филм, чийто създател Лу Чуан получи неотдавна наградата за режисура на церемонията по раздаване на азиатските филмови награди, а преди това триумфира на провелия се от 18 до 26 септември 57-и международен кинофестивал в Сан Себастиан. (Виж повече тук)
Филмът се казва „Град на живот и смърт” и е посветен на чудовищните престъпления, извършени от японските войници след превземането на град Нанкин (по онова време столица на Китай) през декември 1937г. Тогава били извършени масови убийства с неописуема жестокост. И едва през 2007г. са открити документи, доказващи и описващи тези престъпления. По данни на историци, в резултат на етническия геноцид, извършен в Нанкин, са били унищожени от 200 хиляди до половин милион от гражданското население и пленените китайски войници.
Япония побърза да опровергае тези обвинения, но световната общественост не се поддаде на опитите й да бъдат потулени скандалните разкрития. На 30 юли 2007г. американският конгрес прие резолюция, призоваваща Япония да признае историческата си отговорност за насилието над китайски жени, изразяващо се в създаването на „станции за отмора” на японските войници по време на агресията срещу Китай през 30-те години. През ноември 2007г. подобна резолюция бе приета от долната камара на канадския парламент, а през декември същата година и от европейския парламент.

Режисьорът на филма "Град на живот и смърт" Лу Чуан не е имал за цел да покаже всички подробности от този "азиатски Холокост", както наричат случилото се в Нанкин някои правозащитници по света. Дори и това, което се е осмелил да заснеме е достатъчно, за да шокира. Но въпреки изобилието на натуралистични епизоди, филмът не дава никакви основания да го упрекнем в спекулативност.
Още с първите кадри той провокира към паралели с видяното в „Списъка на Шиндлер”. Заснети също така в черно-бяло, те навеждат на мисълта за безчинствата на нацистите, представени в силния филм на Спилбърг. Но след първия четвърт час от прожекцията започва да ти става безпощадно ясно, че това което предстои ще бъде далеч по-ужасно и абсурдно и от най-чудовищните нацистки зверства. Това усещане лично мен не ме напусна до края - то бе поддържано и подсилвано още повече от непредаваемата с думи атмосфера на ужас и страх, в чието създаване са толкова големи майстори азиатските кинематографисти. Многобройните сцени на садизъм са изобразени изключително въздействащо. При това без помощта на кадри с разкъсани човешки крайници или вътрешности. Стига ти само да видиш оскотяването в безумните горящи очи на японските войници, а миг по-късно почти детското лице на китайка, преди да бъде подложена на нечувана гавра, за да изтръпнеш от ужаса на преживяното по време това безумно клане. А едва след края на филма ти става ясно, че неговите създатели са предпочели черно-бялата лента не толкова за да засилят ефекта на документализъм, колкото да ни спестят истинския шок от видяното, ако то беше в цвят.

Достатъчно е едно гледане на този филм, за да се вреже в паметта ти за цял живот. Нещо, което не бих могъл да кажа за филма на Вайда „Катин”, при цялото ми уважение към режисьорското умение на Вайда.
Филмът "Град на живот и смърт", разпространяван в Китай под заглавието "Нанкин! Нанкин!", е сниман в продължение на 4 години с неголям за подобна монументална продукция бюджет от 80 млн. юана, съответстващи на малко повече от 11 млн. щатски долара. По време на работата неговите създатели получили изгодна оферта за финансово участие от страна на американскии компании. Но тяхното условие било да променят сценария, акцентирайки върху ролята на американските миротворци в събитията от 1937-1938г. Китайските кинематографисти отказали тази намеса. И макар че във филма все пак са показани опитите за предотвратяване на зверствата, върху това не е наблегнато по начина по който сме виждали да се прави в холивудските исторически филми, изопачаващи силно историческите факти. Почти незабележимо е присъствието на американката, случайно попаднала в бежанския лагер и много силно е приземена ролята на Йон Рабе - германският мисионер, който е организирал лагер за мирното население, наречен "Нанкинска зона за сигурност". Рабе е бил член на нацистката партия и официален представител на хитлеристка Германия в Нанкин. Под прикритието на държавния си имунитет, той и неговият китайски помощник успяват да намалят територията на ширещото се беззаконие и да спасят немалко човешки животи. Но вместо да се прехласнат по ролята на този нов Шиндлер, създателите на филма са предпочели да останат верни на реализма и да покажат че на фона на истинските мащаби на Нанкинския ад, резултатите от намесата за неговото ограничение са били почти минимални.

Огромният реализъм на този филм, граничещ на места с оправдан, според мен, натурализъм, е подсилен от опита на режисьора да покаже, че сред фанатизираната японска армия е имало и интелигентни войници, за които е било невъзможно да се примирят със зверствата на своите съотечественици. Но именно за това, че се е опитал да види и човешкото лице на окупаторите в образа на един от японските офицери, Лу Чуан е подложен на жестоки критики от днешните китайски шовинисти. Те го обвиняват, че се е продал на японците, намеквайки за специалната награда на журито, която му бе връчена на кинофестивала в Токио през 2004 година за неговия предишен филм “Кекесили: Планински патрул”. Той бе показан и у нас по време на Киномания 2006.