ДРУГОТО КИНО :: ОЩЕ ДВА ДОКУМЕНТАЛНИ ШЕДЬОВЪРА И ТЕХНИЧЕСКИ ГАФОВЕ ПРИ ПРЕДСТАВЯНЕТО ИМ НА 14-ия СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ

След като гледах „Прахът на времето”, който ме накара да почувствам отдавна позабравения вкус на Киното, се отправих към Френския културен институт, където се проведе документалния конкурс. Вече имах възможност да споделя възторга си от „Заек по берлински” и „Довиждане, как сте?”, затова едва ли е нужно да повтарям, че някои от документалните филми тази година в никакъв случай не бяха за изпускане. Това важи и за два от филмите, представени на 11 март.

Първият бе австрийско-германската копродукция „ПИАНОМАНИЯ”, номиниран за Европайска филмова награда за най-добър-документален филм за миналата година.
Той е създаден от режисьорите Роберт Сибис и Лилиан Франк, които проследяват много подробно как акордьорът на пиана Стефан Кнупфер от „Steinway” и известните му клиенти, пиано виртуозите Ланг Ланг, Брендел, Бухбиндер и Пиер-Лоран Емар се опитват да изберат пианото с идеалната настройка, необходима за постигането на перфектния звук, който звучи само в главите им. Това е един безкрайно необичаен и любопитен поглед зад кулисите на една от най-големите концертни зали в света - Виенската.
„Пианомания” е и първият документален филм в историята на Берлинале, представен през февруари във фестивалната секция „Немско кино”.
За съжаление, удоволствието ми от този филм бе вгорчено от лошото техническо качество на прожекцията. Получи се абсолютен нонсенс – гледах филм, посветен на перфекционизма в търсенето на техническото съвършенство, представен по начин, който може да отблъсне и най-заклетите киномани.

Въпреки разочарованието ми от този факт, реших да остана и за следващия документален филм – „ПРОКЛЕТИ ПОНЕДЕЛНИЦИ И ЯГОДОВ ПАЙ”, създаден от холандката Коко Шрайбер. За съжаление и тази прожекция бе опорочена по технически причини. Изненадаха ме обаче търпението и ентусиазмът на младите зрители, препълнили залата до краен предел, които стоически дочакаха края на филма, въпреки многократните му прекъсвания. Не мога да си обясня този факт другояче, освен с това, че темата за Времето и нашето преминаване през него силно вълнува младите хора, принудени да оцеляват в днешната българска безпътица. По всичко личи, че те осъзнават необходимостта да направят своите решителни избори, които ще им помогнат да заживеят истински.
„Красота, любов, работа… понякога не си струва дори да се надигнеш от леглото. Филмът разглежда темата за отегчението като едно от присъщите на човекa състояния, като ни среща с 32-годишен борсов брокер от Уолстрийт, който печели милиони долари годишно, номад от пустинята, който нищо не прави по цял ден, последната все още жив шпионка от Втората световна война, художник (Роман Опалка, бел.моя), опитващ се да нарисува „времето” в продължение на 42 години и Бренда Спенсър – първата ученичка в историята, застреляла 16 души, защото, както заявила веднага след като я хванали: „Не обичам понеделниците.” Зад кадър звучи отегченият глас на разказвача (акт. Джон Малкович), чийто дрезгав тембър задава въпроса: „Колко ли хора по света се чувстват като мен?” А отговорите са в тихата Сахара в съзнанието на всеки един от нас.” Коко Шрайбер

Успях да гледам половината от филмите, включени в тазгодишната конкурсна програма за най-добър документален филм. Ако питате мен ще ви кажа, че наградата този път заслужава "ЗАЕК ПО БЕРЛИНСКИ". Но дали така мисли и журито, ръководено от чешкия документалист Ян Шикъл, ще разбера по-късно тази вечер. Миналата година най-много харесах филма "Рене" (реж. Хелена ТРЖЕШИКОВА), на когото международното жури, председателствано от нашата изтъкната документалистка Адела Пеева връчи голямата награда. Надявам се и този път да не съм пропуснал най-хубавия документален филм.